Капката застина за миг – неподвижна, като че се чудеше по кой път да поеме. Гравитацията не й остави много възможности. „Може да ти се лети, но трябва да си тежиш на мястото“ – помисли си момичето.
И капката се отпусна – спущаше се бавно, нежно… Последва кратък полет в неизвестното. Намери се в обятията на другата капка, която стоеше стъписана, без да знае, откъде точно й беше дошло. В бързината на един миг бяха опитали взаимно вкуса си: единия сладък, а другия – солен. После, без да го мислят или искат, защото в крайна сметка две капки вода в непосредствена близост се сливат, вкусовете им се претопиха един в друг, омекотиха се…

„С вкус на любов“ – помисли си момичето, докато наблюдаваше кротко, как проронилата се от очите й сълза се слива с капчицата дъжд на земята. Момичето изтри лице с опакото на ръката си, усмихна се и стана от пейката. Паркът съвсем бе опустял и есенният хлад прониза тялото й, но на нея й беше някак по-леко – от мисълта, че любов може да има във всяка капка…

Бях на 10. Летата прекарвах на село. Далеч. Във Врачанско. При баба и дядо.

Баба беше развъртяна и все шеташе. Така вкусно и с мерак готвеше, че като затворя очи, още усещам аромата на пилешка супа и топла питка.

Най-обичах да каже рано сутрин: „Днес ще правим мързелива баница“. Наклаждаше печката, та ставаше топло и уютно. Замесваше тесто, а аз все в краката й. Какво да ме прави – късаше едно парче тесто и за мен. Месеше тестото , точеше тънки листи, редеше между тях сиренце и масълце. Завиваше ги на охлюв и го оставяше да втаса.

Навън вече е пладне. Гледам през прозорчето. Лятото е в края си. Есента жълтее. Баба присяда до мен и ми разказва приказка. Времето да минава. Толкова ми е хубаво. И топло. И уютно. А вътре приятно мирише на втасало тесто. И бабината усмивка, ей я, и сега е пред мен.

Става време. Баба леко повдига завивката на тестото. Готово е. Гледам моето, ех, не е като нейното, но не се отказвам. Слагаме ги в печката. Докато се пекат, още една приказка ми разказва. Като изстинат, ги поръсва със захар, залива си с гореща вода и – обратно във фурната, докато поемат водата.

Вече е късен следобед. А аз все питам: „Бабо, защо я наричат мързелива баница, като цял ден я правим?“. „Ами тъкмо за това“ казваше тя, а аз не разбирах. И докато се чудех, се прибираше дядо. Сядахме тримата. Баба нарязваше баницата. А то каква баница само! Сладка, на конци се дели, а сиренето вътре приятно-солен вкус й дава. Надигнала се като погача – от тавата ще изскочи . Гледам моята малка баничка и недоволно: „ Бабо, защо все не става като твоята?“. А баба с нейната усмивка, дето ей сега ме връща в детството, казва: „Ще стане, има време, ще стане“.

Пъстър момент на любов… бих казала букет от моменти, картина от танцуващи емоции в съзнанието ми на работещ пораснал човек. Любов е… да правиш сладко на село. От круши зрели на слънце, от дървото да брулиш и да се пазиш по теб да не падат. Любов е да си на село, да вземаш яйцата топли от сламата, да извеждаш овцете на паша, да трошиш дебел селски хляб по земята, да се люлееш на люлка – гума, преметната на клона, да скачаш кален и локви да газиш, да гледаш природата – да я опознаваш и част да си от нея.

Прекарвах летата на село, бягахме винаги боси и кални и гонехме пилета из двора. И бяхме волни, бяхме птички без крила, но с окрилени души. И та в това селце Круша, последното до реката – мъничко и китно… преливаха детски вълнения и истински красоти.

Момент на любов е… с баба, когато правихме сладко на огън. И ръцете ни ставаха сладки. Опитвахме го с дървени лъжици, бъркахме с часове и пеехме една народна песен. Името й не помня, но беше любима на баба. На мен също ми стана любима. Всъщност всичко ми беше любимо. Не знам дали заради песента, но имаше магия. Магия ли, а може би чиста любов… истинска селска идилия.

Петнадесет години по-късно… бягам към супера – палачинки ще правя и сладко ми трябва! Но не мога да намеря от круши. Никога няма от круши. Но решавам аз да го направя! Нося магията в себе си, пазя я, създавам я! Варя сладко на терасата и гледам шумната улица. Но пък… и тя си има чар! И почти същото е може би…

Ако сърцето се радва и цени всеки един миг – тогава нямаме един момент само, а много ярки моменти и спомени в нашия свят на влюбени в живота пораснали!

Със Силвина се запознахме на курсове по народни танци. Срамежливите ни погледи се срещаха всеки път, щом танцувахме. Нямах търпение да дойде следващата тренировка, за да я видя отново.

Нашата ръководителка беше решила да организира конкурс „Най-вкусната домашна баница“. Всеки трябваше да направи и донесе в залата от своя специалитет.

Аз направих своята и тя нейната. Дойде ред да ги опитваме. Нейната домашна баница беше невероятно вкусна. С много сирене, със страхотна бухналост, точно както аз я обичам. Влюбих се в Силвина, и в баницата. Беше неин ред да опита от моята. Облиза леко мазните си пръсти от парчето, приближи се до ухото ми и каза нежно: „Искам да ми правиш всяка сутрин такава баница“, след което ме целуна по бузата. Явно се беше влюбила в баницата… и в мен.

Иии… какво е заключението от нашата сладка история… бъдете българи, танцувайте народни танци, яжте баница и не забравяйте… ЛЮБОВТА ЧАКА ЗАД НЯКОЙ ЪГЪЛ – там където най-малко очаквате.

Маслени бисквитки. Това е вкусът, който винаги ще помня. И баба, която разказва за моя първи опит с масленото тесто.

Беше лятната ваканция, аз си живеех на село и по цял ден бях или в градината, при зеленчуците и плодовете, или в кухнята с някоя голяма готварска книга. Но баба беше най-интересната „книга“, тя знаеше всичко за кухнята и готвенето, а аз попивах с жадни очи всеки детайл. И така, един ден реших, че трябва да направя бисквитки с масло. И започнах, обаче нещо обърках. И се разплаках. Следващият ми спомен е как цялото семейство сме на масата, на вечеря, което за нас беше абсолютно задължително, а баба разказва: „И влизам аз в кухнята, а тя, с ръце, омазани до лактите, а от тях пада тесто на парцали, плаче и не може да събере тестото“. Аз, естествено, бях сложила много брашно, и нямах нужния опит, за да се справя със създалата се ситуация, но тя направи така, че сега, повече от 20 години по-късно, аз съм тази, която прави сладките за всеки семеен празник, а за Коледа пълня по 20-25 кутии със всякакви сладки, които после подарявам на всички близки и приятели. И когато тази година заявих, че няма да правя сладки, всички ме „нападнаха“, че ще им разваля празника, ако няма от моите сладки. А те всъщност винаги ще носят спомена за баба, която, смеейки се на разплаканите ми очи и капещото от ръцете ми тесто, сложи там най-хубавата подправка за всяко ястие – своето сърце!

Бившият ми приятел Иво обичаше риба, а аз не. Първият път, когато, преизпълнена с любов, реших все пак да му я сготвя, се оказа, че вместо сурова, съм я купила пушена. Как да не сгреша – беше чиста, без глава, прилежно вакуумирана – хвърляш я във фурната и я забравяш.

И по-успешен опит имах – втория. Внимателно изсипах рибите в мивката и пуснах водата. Прецизно и с голяма вилица ги поразмърдах, да се облеят отвсякъде. След като стана ясно, че не това е добрият вариант, реших лека-полека, така, с единия си пръст, да ги отъркам. Обаче – очите им опулени, кожата им хлъзгава, коремите – изтърбушени. Наистина ми призля! В крайна сметка, след мобилизация на силите и кратка медитативна практика, любовта надделя и с парализирана гримаса на лице взех най-накрая тези риби аз и ги измих както си му е редът.

Идва вечерта. Сложила съм масата. Пристига Иво. Сяда. Почва да яде. А аз го гледам втренчено като криминалист, опитващ се да разгадае най-малкия жест в лицето на обекта пред него. „Вкусно ли е?”, след 5-минутно изчакване не издържам и питам. „Ми, да, то какво да не й е вкусно на една риба”, ми отговоря той!

От тази случка досега изтече доста вода, в която научих много и за рибите в нея, и за хората. Сега се радвам на новата си любов. Която знае, че аз риба не обичам. И когато се прибере вкъщи, а аз съм му я сготвила, обикновено първо казва колко вкусно мирише. После си измива ръцете и сяда на масата. И след това, още след първата хапка, задължително с наслада си облизва пръстите, а после ме целува и казва, ей тъй, лекичко и с усмивка: „Ама, ти ли наистина приготви тази риба? Вкусна е! Обичам те! Благодаря!”.

Тя обичаше хубавите миризми. Доверяваше се безусловно на добрия аромат, а лошият я караше да настръхва.

В онази вечер, докато отключваше вратата на дома си, усети необикновено приятен аромат, идващ отвътре.

Но как, те бяха разделени, него вече го нямаше. Отиде си заедно с аромата, който оставяше след себе си.

***

Те се запознаха в малък и кокетен италиански ресторант. Тя обожаваше паста, а той пица. Стояха на различни маси, но една бутилка хубаво червено вино ги събра. Оттогава бяха неразделни.

В студените зимни вечери заедно приготвяха домашно пиршество в кухнята, спореха само за това, кой да отвори виното, тъй като и за двамата това бе момент, който им доставяше миг неземно удоволствие. На масата им винаги имаше запалена свещ, красиви салфетки и огромен апетит. Надпреварваха се кой да готви и да изненадва другия и си бяха създали специален график за това.

Случи се внезапно. Раздялата. Една вечер той просто не се прибра. Не се обади. Не отговори на нейните обаждания. За сметка на това й беше поръчал пица от любимия ресторант с бележка „Приятен апетит“.

Първоначално тя си помисли, че е една от неговите шеги, но вътрешно усещаше, че има и още нещо…

***

Тя отвори бавно вратата на кухнята и видя това, което обонянието й вече ясно разпознаваше.

На масата стоеше все още топла любимата й прясна паста, сервирана с чаша червено вино. Букет цветя и бележка към тях: „Обещах да ти сготвя най-любимото ястие за рождения ти ден… С вкус на любов.“

Помниш ли треперещото капучино на първата ни среща пред сградата на радиото през януари?

А чашата малиново вино, която така упорито отказвах и с която ти така смело замая главата ми в обедната почивка миналия април?

Печената пъстърва с билки на онази притихнала, аристократична, малка варненска уличка на смрачаване през август, когато всички останали бяха слезли долу, на плажната алея?

Или горещата френска лучена супа за сдобряване, малко след Коледа, когато навън бушуваше снежна буря и в която само аз, ти и няколко луди се бяхме осмелили да подадем носовете си?

Можем да издадем книга с рецепти. Наша си. Рецепти за домашно песто, печена тиква, варено цвекло с канела и карамфил, за успешно бягство от лудостта на битовизмите, за дълги телефонни разговори…

Скоро ще станат три години. Откраднати моменти в разговори за изкуство, храна, за днитени. Аз те уча на сладострастие, ти мен – на приемане. И двамата се учим да се наслаждаваме на вкуса на любовта. Онази, в която не се притежаваме. Любовта към споделените удоволствия на живота.

Тази история не е за мен, а е за човек, който твори с много любов всеки път, когато е в кухнята. Неговото име е Габи, моят зет, чийто образ веднага си представих, щом прочетох за конкурса ви. Той от години експериментира, влагайки цялата си енергия и емоции в различни ястия. Облякъл бяла тениска, с преметната през ръката кърпа, със закръглено шкембе, искри в очите и дяволита усмивка, няма как да не забележите любовта му към храната и страстта, с която готви. А когато детайлно представя поредното си произведение, ще започнете да се облизвате, преди още да сте го опитали. Никога няма да забравя прословутия му шаран с кисело зеле. Дори за мен, която уж не обичам шаран, този негов специалитет, поднесен на най-ценения ни семеен празник, 6-ти декември, се оказа абсолютен шедьовър. А любовта? Тя винаги се носи около масата и между близките му хора. Защото според Габи храната, приготвена с толкова желание и старание, е още по-вкусна, когато е споделена.

Най-топлият ми и сърдечен спомен от ваканциите на село е гостуването при баба Пена и дядо Йонко. Най-хубавите спомени от детството ми. Баба и дядо много се обичаха и уважаваха. И обичаха нас, децата, 4 на брой. Баба Пена и дядо Йонко са живели дълги години в Чехословакия. После се връщат в България и избират да се установят в с. Сенник – родното село на Дан Колов. Така се е случило, че останали без деца и цялата любов, която имат в големите си сърца, бяха насочили към нас, децата.

Баба Пена готвеше неописуемо вкусна пилешка супа, за която сама приготвяше домашно направено фиде. Имаше си машинка, с която нарязваше добре разточеното тесто на дълги лентички фиде. Обичахме да й помагаме, беше ни много интересно как се точи и реже фидето – ммм, ставаше безумно вкусно. Естествено всички продукти, които се слагаха в супата, бяха истински, отгледани и засадени от тях и прясно откъснати от градината. При баба имаше голяма овална маса, на която идеално се побирахме голямата рода – с майка и татко, с леля и свако, с братовчедите. И беше толкова весело и вкусно и незабравимо всяко гостуване. Дядо Йонко се обръщаше към баба с „Тропушо“ и много ни разсмиваше. Все го питахме защо я нарича така, а дядо с усмивка казваше: „Ами тя все трополи нагоре-надолу, не се спира“. И наистина беше така. Баба беше неуморна и прекрасен кулинар, и човек със стил и класа, и не на последно място – много красива жена. Никъде другаде не бях виждала толкова добре подреден дом, с вкус и стил, с хубавите мебели, донесени от Чехословакия. И с много любов.

Бих могла да напиша триста истории по триста думи за баба и дядо и пак ще има още за разказване. Особено за топлото чувство на уют, за прекрасните новогодишни празнични вечери и за всеки миг, прекаран там през ваканциите в с. Сенник, при любимите ни хора. Не остана време да разкажа за невероятния малинов сладкиш на баба. Е, следващия път!